2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 3117 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.08.2019 14:01
Битката на Косово поле на 15 юни 1389 г. е епизод от османското завладяване на Балканите. В нея едни срещу други застават сърбите, предвождани от княз Лазар Хребелянович, и османските турци начело с султан Мурад I. До битката се стига, след като през 1385 г. османците завладяват София и достигат до границите на владенията на Моравското княжество на княз Лазар край река Морава. През 1386 г. Лазар сключва споразумение с Мурад, но то се оказва нетрайно. При Плочник през1386 г. (на брега на река Топлица) войските на Лазар успяват да разбият османците, но Мурад подготвя нов поход. Осъществяването на плановете му е забавено от измяната на част от васалите му – търновския владетел Иван Шишман и деспот Добротица който отказват да предоставят на Мурад военни подкрепления за войната срещу Лазар. Потенциалната заплаха от Търновското царство е неутрализирана през 1388 г. с поход на османския пълководец Али паша в Североизточна България. През следващата 1389 година османския султан Мурад I предприема нов поход срещу Сърбия и Босна в началото на лятото . За около две седмици неговата 40 000-на армия се придвижва по пътя – Пловдив, Ихтиман, Дупница, Кюстендил, Крива паланка, Кратово, Куманово, Прешево, Гиляне, Ново Бърдо, Прищина, Косово поле. Пред нея е изпратен отряд начело с османския васал и бивш кюстендилски деспот Константин Драгаш, който добре познава тези места. Скоро османските разузнавателни отряди, командвани от гръцкия ренегат Евренос бей и Индже Балабан, установяват контакт с християнската армия, дислоцирана в района на град Крушевац. Решителната битка между християнските и османски войски се разиграва на 15/28 юни (т.нар. Видов ден) на историческото Косово поле. Според някои извори, в нея участват около 12 000 до 30 000 християнски воини начело със сръбския княз Лазар, босненския войвода Влатко Вукович, владетелят на Скопие, Прищина и Призрен деспот Вук Бранкович, хърватския бан Иван Палижне, както и помощни албански,влашки, маджарски и чешки отряди. Българският цар Иван Шишман не може и да помисли да изпраща войски на Косово поле. Но, както и в битката при Плочник, многохиляден български отряд участва на левия фланг на християнската армия заедно с босненците на крал Твърдко. В центъра на съюзната християнска армия са разположени сръбски, влашки, чешки, хърватски и босненски отряди под личното ръководство на княз Лазар, а на десния и левия фланг – сръбски и албански отряди командвани от Вук Бранкович и албански и български отряди.В ранната сутрин на 15 юни 1389 г.османската армия е построена под формата на издаден напред полумесед и заема позиция на юг от р. Лаб. В центъра са разположени еничарския корпус и флангови конни отряди от румелийски спахии. Зад първите редици на еничарите се намира османската артилерия – т.нар. бомбарди, използвана за първи път от турците по време на Косовската битка. Основните сили на централната групировка на османската армия са под прякото командване на султан Мурад I, а щабът му се състои от опитните военоначалници – великия везир Али паша, румелийския бейлербег Демирташ паша, Мехмед ага, Хайдар ага и Евренос бей. Левият фланг от анадолски спахии, акънджии и азеби се командва от Якуб Челеби. Негови помощници са Айна бей, Индже Балабан и Мустафа Челеби. На десния фланг са разположени анадолските спахии и пехотици начело с принц Баязид, Кюрт ага, Саръджа паша, Лала Шахин паша, Яса Яхши бей, Мюстенджап бей и Хамитоглу.Боят започват стрелците с лък,а след това пръв атакува Вук Бранкович, които хвърля своите конни и пехотни отряди срещу левия фланг на османската армия. Под напора на християнските воини анадолските отряди на Якуб Челеби започват да отстъпват в югоизточна посока. Тогава, в боя се включват и войските командвани от княз Лазар, които се нахвърлят върху центъра на османската армия. Еничарите и румелийските спахии успяват да удържат позицията, въпреки жестоката сеч. В този решаващ момент на боя изглежда загива и самият главнокомандващ султан Мурад I. Според основните извори за събитието – летописът на българския книжовник на сръбска служба Константин Костенечки за живота и дейността на княз Лазар, църковната творба “Възхвала на княз Лазар” от монахиня Ефимия, „Герасимовата летопис” от брата на Вук Бранкович, хрониката на османския летописец Сааддедин от началото на ХV век – султан Мурад вероятно загива в самото начало на сражението при стандартни обстоятелства, а легендарният подвиг на сръбския велможа Милош Обилич, намушкал султана пред походната му шатра с намазан с отрова меч, трябва да отнесем към по-късно създадена народна легенда.Смъртта на султан Мурад и първоначалното объркване сред османските войски, не довежда до техния разгром. Ръководството на боя веднага е поето от неговия син Баязид, който хвърля войските си в стремителна атака. Те за кратко време успяват да разбият левия фланг на християнската армия, командван от босненския войвода Влатко Вукович. В контраатаката се включват и войските на Якуб Челеби, като по този начин двете крила на османската армия успяват на обходят фланговете на християните. Накрая, в жестоката сеч се включва и конницата на румелийските спахии. С помощта на еничарите те успяват да разбият напълно войските от центъра на християнската армия начело с княз Лазар. Според някои извори, след края на сражението, плененият сръбски княз е посечен над трупа на убития османски владетел. Заради победата си в Косовската битка новият султан Баязид (1389 – 1402) получава прозвището „Илдъръм” – Светкавицата. Разбитите християнски войски отстъпват в безпорядък на запад.След загубата на съюзната християнска армия в битката на Косово поле и убийството на княз Лазар, неговия син Стефан Лазаревич и вдовицата княгиня Милица се признават за васали на султан Баязид. Те запазват само част от владенията си с център в Смедерово и Белград. Под суверенитета на Османската империя преминават босненския крал Твърдко и прищенския деспот Вук Бранкович.