Време, време. Часовникът стяга верижката около ръката ти. Времето те държи в окови, свива пулса ти, стиска напора на кръвта. Вечер, като снемеш верижката, върху туптящата ти ръка остава белег. Това е следата на времето, което преминавайки, те избраздява и те държи в окови до живот." ... Но не можеш да избягаш от него. Ту то те гони, ту ти го гониш, ту то бяга от теб, ту ти от него, но нито ти, нито времето знаете защо не спирате да тичате. Въпреки безкрайните километри, изминати и от двама ви, то - времето - не се изморява. Понякога ти се иска да спре и да те почака, защото ти нямаш сили да поемеш повече от това, което то ти причинява, но времето не чака. С бърз поглед отминава всичко - всяка болка, всяка радост, всяка усмивка, всяка сълза. Като че ли то не разбира, че ти се нуждаеш от почивка, от малко затъмнение. И то наистина не разбира. Друг път пък искаш времето да те отмине колкото се може по-бързо, за да можеш по-бързо да стигнеш до някого или до нещо, до щастието и спокойствието, по-бързо да преудолееш болката и сълзите, по-бързо да надмогнеш страха, по-бързо да нарастне надеждата ти. Само времето е способно на тези игри, то е единственият виновник за всичко, единственият лек за всяко страдание, единственото решение на всеки проблем...
"Чакай! Къде си хукнал? Гони ли те някой? Ти ли гониш някого или нещо? Толкова ли е неотложно? Заслужава ли си? Ще пропадне ли светът като го изтървеш? Не изпущаш ли нещо друго, по-важно? Разтящата бързина те носи с подсвиркване, сякаш те взема на подбив. А ти не чуваш насмешката й. Летиш, за да стигнеш по-скоро. Докъде? Има ли нещо по-далече от края на всеки път? "