2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. tota
12. getmans1
13. stela50
14. zaw12929
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. getmans1
Прочетен: 1393 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 11.09.2017 18:02
Всички сме чували за нея, а мнозина твърдят и че са я изживявали или я изживяват в момента. Но какво е тя, познаваме ли я?
Ако всеки от нас опише любовта такава каквато би трябвало да бъде и след това я сравни с това, което е изживявал, изживява или би изживял с оглед характера си, то едва ли ще са много тези, които ще я разпознаят в живота си преди или биха я допуснали занапред, такава каквато принципно би трябвало да бъде.
Няма друго чувство, което да е толкова кристално чисто и ясно в съзнанието ни, и в същото време да е толкова различно - мътно, непознато и объркващо докато го изживяваме. Всички други чувства са много близки като осъзнаване от една страна, и като изживяване от друга.
Дали някога ще почувстваме истинската любов, такава каквато я идеализираме в себе си, независимо от нейните форми.
Ще успеем ли да отречем себе си, изключвайки завладелия ни егоизъм и отдавайки се изцяло на обекта на любовта ни докато се слеем и станем едно неразривно цяло? Или ще продължаваме всеки за себе си да се наслаждаваме на това уж обединяващо и свързващо хората чувство.
А може би ще я изживеем като някаква емоция, вместо като постоянно чувство, и ще се залъгваме, че обичаме и че ни обичат?
Много хора сигурно ще кажат: "Да, аз наистина обичам", и ще вярват че това отразява реалността. Да, те ще се залъгват или ще залъгват другите, ако говорят за онази любов - идеализираната, но е твърде вероятно да казват истината, ако имат предвид онази другата - прагматичната любов, която е съобразена с реалностите на живота и често е единствено възможната за ползвателите щ, с оглед техните характери и мирогледи...
И в този хаос на мисли идва въпроса, как можем да сме отдадени изцяло на едного (например човека с който бихме изградили семейство), а в същото време да отделяме такова чувство и за децата си, за родителите си и т.н.? Нима всяко отделяне от тази любов не би било пагубно за съществуването й в този идеален вид? Нима пък другата която отдаваме на родители, деца и т.н. не би била непълноценна и вяла...
Объркващо, нали?! Не го мислете, а се наслаждавайте! И живота като любовта не е идеален, и все нещо няма да ни достига, но това не бива да ни пречи да се чувстваме щастливи.