2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Прочетен: 1780 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.08.2017 12:39
Ще ви разкажа една история за едно такова дете-ангел и дано заедно с вас отговорим на тези въпроси.
Преди години, може би 10, 15, 20, но има ли значение, се родило едно момиченце. С големи очи, руса косичка и онова ангелско лице, за което всички се сещаме как изглежда. Казват, че бебетата не могат да се усмихват, но още щом се родило и го поставили в ръцете на майката, то щ се усмихнало, сякаш казва: „Благодаря ти, мамо! Благодаря, че ме носи в корема си, че преживя болката да ме родиш и че ще се грижиш за мен до края на дните си.” Родителите щ били вече възрастни. Цял живот искали дете, но не им се усмихвал късметът, но накрая им се родило малкото ангелче.
То започнало да расте. Гледало усмивките на всички - първо тази на мама, после и на татко. След това на баба и дядо, а после и на всички лели, чичовци, братовчеди и братовчедки. А накрая и на непознатите хора по улицата, които я поглеждали и казвали: „Колко е сладка, истинско ангелче!” Така и било - тя била ангелче.
Така минали годините. Дали свикнали с нея, или не, по някаква причина всички с времето спрели да щ се усмихват. Спрели да щ казват колко много я обичат. Спрели да се радват на малките неща, които тя правела. Да каже мама, тати. Да стигне до тяхното легло и да ги гушне. Дори като че ли спрели да се радват на „Обичам те!” Защо? Тя не го разбирала. Очакванията им за радост станали по-големи - успехите в училище сякаш били единственото важно нещо. А и вече започнали да я учат как да се справя с живота: „Не плачи!”, „За да успееш в живота, не ти трябва да си добра с хората, а да мачкаш тези, които ти пречат да се издигнеш!”, „След като те те обиждат, им отвърни!” И тя започнала да следва съветите. Въпреки че знаела какво е правилното - да обичаш, тя си мислела, че те са прави, защото са по-възрастни и бавно започнала да губи ангелското в себе си.
Когато пораснала и станала достатъчно голяма да мисли сама, започнала да се чуди - защо хората постъпват така? Защо не се обичат или ако се обичат, защо не показват чувствата си? Защо светът е толкова студен? Защо няма хора, които да мислят като нея? Започнала да се усмихва на хората по улицата, както когато била малка, но хората вече не си мислели: „Колко е сладка!”, а си мислели: „Не я познавам, защо ми се усмихва?” или: „Май щ има нещо на тази!”. Казвала на хората, че ги обича, а те се дърпали. Тя не можела да бъде себе си. И се върнала назад. Било щ трудно. Нощем плачела, но така било по-добре. Защо ли е по-добре? Защото светът не позволява на ангелите да са ангели. Не позволява те да го научат да обича, да е щастлив. Ангелът се запазва, но се научава да бъде себе си с тези, които го опознаят. Ангелът не пораства - тялото пораства, но той запазва детското в себе си, запазва обичта, усмивките, вярата. Запазва себе си. Ангелите са онези „слаби” хора, които уж нищо не са постигнали. Но ангелите са най-силните. Те запазват добротата си и помагат на хората - те постигат най-много от всички и ако светът им бе позволил да го научат на обич, вяра и щастие, и той щеше да постигне колкото тях, щеше да е по-щастлив и по-добър! Ангелите си остават ангели, но светът не го забелязва!