Сред градска надпревара неволно аз видях, 
едно хвърчило бяло потънало в прах.  Поисках да го взема, но някой изкрещя:
- Не го докосвай, слушай, ще стане пак беля!
Огледах се, до мене на пейката стои, 
едно момиче бледо с посърнали очи.  Обърна се надясно, а след това към мен. 
Аз гледах я ужасно, ужасно натъжен.  Попитах: 
-Ти коя си? 
- Защо крещиш така? 
- Не виждаш ли хвърчило? 
- Ти нямаш ли мечта?
Погледна ме отново, наведе си глава 
и каза ми сурово:
- Отдавна отлетя!
- Добре, тогава с тебе ще махнем този прах,  че пустото му време ще литне като тях.
Не знам какво се случи, за миг аз бях смутен
от смях и нежни звуци застанали до мен.
Те носеха в ръчички тук шапки, очила, 
и четки, и боички и още хвърчила.
Разчупи се небето, прегърна си деня. Усмихна се детето и всичко засия.