2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. deathmetalverses
13. samvoin
14. stela50
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. getmans1
Прочетен: 1359 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 12.09.2017 19:27
Там, където слънцето докосва хоризонта преди да се скрие за почивка, има една стара гора. Вековни дървета са сплели короните си и не допускат слънчев лъч да проникне през тях. Само тук там са останали поляни, които са в постоянна борба с гъстите къпинови храсти. Никой не може да мине през тях, а и никой не опитва. Дори горските обитатели избягват да навлизат навътре в гората.
Там в самото сърце на гората, има една поляна покрита с прекрасен зелен килим, изпъстрен с чудни цветя. Отдавна нечий крак не е стъпвал по нея, но в края ѝ, под стар като земята дъб, има малка къщичка.
Тя е с бели варосани стени и малки прозорчета с празни саксии на первазите. Вратата ѝ я няма, но дори прашинка прах не се вижда по грубо скования под. До малка маса, два стола чакат някой да седне на тях.
Чакат, но никой не идва. Поляната е пуста и дори пчели и пеперуди, не летят над цветята. Не свирят щурците, не пеят птиците, а вятърът тихо, на пръсти преминава през короната на стария дъб и побягва надалеч.
Някога преди години, не е било така. Поляната била пълна с живот, а в колибата живеело младо семейство. Мъжът сечел дърва в гората, а жената освен домакинството, гледала няколко кокошки и две козички, които по цял ден не спирали игрите си. Имала и малка градинка, в която отглеждала всичко необходимо, но по-голямата част била засадена с цветя.
Мъжът и жената се обичали. Когато се видели за първи път усетили, че не могат един без друг. Усетили, че светът се събира в любимите очи насреща, а това което остава, не им е нужно.
Искали да са сами с любовта си и избрали поляната, за да построят своя дом. Всичко направили сами, с ръцете и със сърцето си. Не било идеално, но двамата не се нуждаели от повече. Заживели отдадени един на друг.
От деня, когато заживели на поляната тя се променила. Заедно с двамата тук дошла и Любовта и променила дивата гора. Поляната станала притегателно място за всички животни и птици. Идвали тихо, за да се докоснат до любовта на двамата и тя се предавала и на тях. Дори най-свирепите диви зверове, когато били наблизо, ставали кротки, като агънца и не били опасни.
Минали няколко години, които за двамата изминали, като миг. Те не броели дните и не усещали как минава времето, защото всеки миг заедно им се стривал дълъг, като вечност.
Един ден нещо се променило на поляната. В началото никой не разбрал, какво точно се е случило. Всички чувствали нещо, но не можели да го изразят с думи и минало доста време, докато разберат, че Любовта си била отишла.
Отишла си тихо, без да се обади на някой, или да се сбогува. Тръгнала си една сутрин, излязла от гората и отишла при хората.
Животът на поляната продължил, без видими промени. Цветята растели, птиците пеели, а жената всеки ден посрещала с усмивка своя любим, когато се връщал уморен в къщи.
Един ден на стената на къщата, се появила една пукнатина.. В началото не и обърнали внимание, защото била малка. Не се увеличава и не била опасна. Когато я видели, жената и мъжът се опитали да я запушат, но не успели. Пукнатината винаги се появявала отново. На същото място, със същата големина и форма, еднообразна, както животът им.
Оставили я, но скоро забелязали друга пукнатина. Не в стената на къщичката, а между тях. Вече не не търсили всеки миг погледът на другия. Не чакали с нетърпение, когато него го нямало. Не знаели за какво да говорят, а мълчанието им било скучно.
Мъжът вечер не бързал да се прибере в къщата, а често оставал да преспи в гората. Жената не го чакала с нетърпение. Правела дълги разходки по горските пътеки сама, а малката градинка оставала без грижи.
Един ден поляната опустяла. Никой не разбрал къде са отишли мъжът и жената. Градинката скоро се скрила под килима от трева и само къщата под стария дъб, напомняла че някой ден мястото е било различно.
Малката къща с бели варосани стени, с малки прозорчета и празни саксии на первазите е още там. Вратата ѝ я няма, но дори прашинка прах не се вижда по грубо скования под. До малка маса, два стола чакат някой да седне на тях.
Само, че никой не идва и няма да дойде. Хората не навлизат толкова навътре в гората, а горските зверове и птици, бягат далеч от поляната. Дори пеперуди и пчели, избягват прекрасните цветя на поляната. Само вятърът тихо, на пръсти, преминава през короната на стария дъб и побягва на далеч. Бяга към други места и се зарича, никога повече да не се завърне, защото на място от което Любовта си е отишла, никой не иска да се завръща.