Хората обичат да бъдат харесвани. Това е безспорен факт, многократно доказван и потвърждаван от всеки един човек. Чар, постъпки, думи, движения... Средствата, които използваме, за да привлечем симпатиите на колкото се може повече хора, нямат край. Защо? Това ли трябва да бъде най-главната цел в живота ни?  Едва ли. Навярно все по-малко се замисляме за истинските ценности в него. Всеки човек има свой собствен свят – неприкосновен, индивидуален и безценен. В него ние намирме уют, спокойствие и мир. Там се чувстваме истински разбрани и винаги наясно със себе си. Именно в собствения си вътрешен свят човек е наясно със себе си, защото остава сам със своята същност. В душата ни липсват следящите ни със зорко око хора, пред които трябва да сме винаги такива, каквито са свикнали да ни виждат. Безупречни, точни, понякога нехаещи, ние сами се обричаме на останалите. Обезличавайки собствената си същност, за да създадем онзи въображаем образ – открит за едни и дълбоко скриван пред други – ние се оплитаме в собствено изтъкани нишки от лицемерие, лъжа и фалш. Да се харесаме на всички не е смешно, а трагично желание. Трагения, но не за другите, а за самите нас, защото няма по-голямо нехайство от това – сам да се обричаш на хората. В живота има два проблема – единият е, когато искаш нещо, а другият идва, когато го получиш.Да бъдем харесвани от всички? Какво получаваме в замяна? Може би симпатиите, доверието или просто усмивката на непознати и нехаещи за нас хора.Безумно е да вярваме, че можем да бъдем номер едно за останалите. Около нас има безброй хора с различни цели и идеали. Да живеем с мисълта, че ще влезем в душите им като перфектната личност, е немислимо.Ние не можем да бъдем идеални за всички, защото и всички не могат да бъдат идеални за нас.