Има едни неща,които се крият в душата на всеки човек и това са мечтите.Какво са те?Път към възвисената и свята част от сърцата или болни илюзии?Могат ли прекомерните надежди да ни доведат до лудост или до величие?Понякога в моменти на тъга и мъка ние потъваме в морето на самотата и копнежа и желаем силно нещо,но се чувстваме като в свят пустиня и няма кой да чуе вика на сърцето ни.Тогава се отричаме от реалността-започваме да съществуваме в един свой собствен илюзорен живот.По-добрата страна на мечтите е тази на духовното извисяване.В този момент преследваме целите си и се превръщаме в идеал за останалите.Но винаги,каквото и да правим идва миг,в който трябва да се събудим от красивия сън на нереалното и да попаднем в кошмара на действителността.А той сам по себе си е толкова страшен,че може да ни доведе до състояние на депресия.И като мит се явява народната мъдрост,че надеждата умира последна.Нима това е възможно?Способни ли сме след преживяната болка да мислим,че все още има лъч светлина в тунела на мрака?Смятам че да.Когато най-малко очакваме в живота ни се случва нещо,равносилно на чудо и мечтите се сбъдват,а копнежът за щастие става реалност.И така излиза,че за да станат желанията ни истина трябва да преминем през вратата на тъгата и портата на радостта.По тази причина се налага да приемем мъката като част от съществуването ни,да отворим сърцата си эа хубави и лоши преживявания.Правейки равносметка на живота,всеки от нас открива,че в даден момент е бил роб на своите чувства и дал е думата на инстинктите си.Правилно ли е това и можем ли чрез него да постигнем своето съвършенство?Ако да эащо някои хора не желаят да се доверят на сърцето си?Това е така,заради болката-единственото нещо,с което душата не може да се пребори.За победа над мъката са необходими воля и здрав разум.И колкото повече страдаме,толкова повече потъваме в света на невъэможното.И се гнетим и гнетим докато най-накрая не достигнем до мечтаната реалност тази на щастието и радостта.Това на теория е сбъдването на едно желание за това можем да пропилеем целия си живот,а можем да го открием и в мига,в които започнем да го търсим.Зависи само от нас дали не сме превили гръб пред мъката и сме продължили напред.