Прозрението е болезнено. То разкъсва всички заблуди, с които си живял, то те кара да се родиш отново, но преди това да умреш и умирайки да страдаш.Времето те кара да разсъждаваш, да се луташ, докато стигнеш на върха, от който виждаш истината, там където Духът е извисил душата и я е издигнал на най-високото стъпало, от където тя вижда своя живот - такъв, какъвто е.Всеки път, когато си на прага на реалността и заблудата, усещаш болката вътре в себе си. Тази болка е в следствие на илюзиите, които те подхранват с мечти и заблуждават твоят ум и душа, докато тя не се осъзнае.Единствено тогава, проглеждаш истински и разбираш, че си живял в един свой свят, различен от действителността.В този момент си задаваш много въпроси, на които не откриваш отговори.Отговорите идват след време, а доста често те са в самите нас, защото битието е не само около нас, а и вътре в нас. Там, където рядко поглеждаме с истинските си очи.