2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Прочетен: 2404 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 25.08.2017 16:42
Така в продължение на около седмица, всяка сутрин, това куче идваше при мен, искайки да му дам от закуската си, а аз всеки път му давах по-голямо парче, докато накрая не започнах да му давам всичко, което имах.
Един ден се прибирах вкъщи след училище, в неприятно дъждовен ден, без чадър. Бях подгизнал от пета до уши и не виждах нищо, защото бях свалил очилата си, заради дъжда. Докато вървях по улицата, усетих тежко дишане след себе си и още преди да се обърна, две големи лапи се намериха върху гърба ми. Стреснато се обърнах и видях кучето, което хранех сутрин. Беше изплезило език и цялото бе мокро и потънало в кал. Скачаше около мен и разпръскваше калната вода от локвите, в които стъпваше. За секунди заприличах на него. То продължаваше да се изправя на задните си крака и се опираше върху мен, като закачливо захапваше ръкавите ми, а след това продължаваше да скача наоколо. Опитах се да продължа по пътя си, но то продължаваше да върви и скача след мен, с изплезен език. По едно време видях как нещо удари кучето, а след това изплиска водата от гьола, в който падна. То започна да вие от болка и избяга някъде в дъжда. Наведох се и взех камъка, с който беше ударено. Обърнах се настрани и видях силуета на приближаващ човек.
- Малко му беше на тоя помияр! – каза той със самодоволна усмивка.
- Моля? – отвърнах учудено.
- Този пес, който избяга преди малко.
- Защо го направихте? Кучето просто си играеше с мен. – продължих по възможно най-спокойния начин, опитвайки се да прикрия гнева си.
- Виж си дрехите.
- Какво им е?
- Целия си изпоцапан. Даже на няколко места ръкавите ти са разпокъсани. Какво ще каже майка ти?
- Това си е мой проблем. А вие защо ударихте горкото животно така безмилостно?
- Защото го заслужава! – каза той, като чоплеше с пръст в устата си, опитвайки се да махне нещо от зъбите си.
- Така ли? И какво е направило, че да го заслужи?
- Няма да давам обяснения на глупав хлапак като теб! Сега се прибирай вкъщи и престани да се занимаваш с помияри! – отвърна той, след което се обърна и се отдалечи.
„Помияр си ти! – помислих си аз. – Чудовище!”
В следващите няколко дена кучето го нямаше и не се мяркаше никъде. Така всяка сутрин седях сам на пейката и ядях сандвичите си. Целите. А дрехите ми бяха чисти. Какво по-хубаво от това?... Особено, когато душата ти е празна. След известно време кучето отново се появи, но дори не смееше да ме доближи. Оставих малко храна на земята, след което се отдръпнах на около метър разстояние и зачаках. Плахо и с предпазлива стъпка, то се приближи до оставеното на земята, подуши го, но не го изяде. След това изплези езика си и започна да маха с опашка, изправи се на задните си лапи и се опря с предните върху мен. И пак започна да си играе, а в очите му можех да видях колко щастливо беше. Вече бе забравило за онзи ден и за болката, която беше изпитало. Изглежда и вече не идваше при мен, защото иска да бъде нахранено. Може би вече му е омръзнало всеки да бяга от помияр като него, за да не изцапа дрехите си, може би му е омръзнало всеки да го рита и замеря с камъни.
„Гледаш го, куче - мърляво, проскубано, а в очите - човек! Гледаш го, човек - наконтен, облечен, а в душата - помияр.”
Тази случка ми направи ужасно впечатление, защото изглежда хората отдавна са захвърлили човещината в себе си и са я дали на животните. Грозно е да ставаме свидетели на подобни прояви и няма да е никак лошо да преразгледаме моралните си ценности.
„Гледаш го, куче - мърляво, проскубано, а в очите - човек! Гледаш го, човек - наконтен, облечен, а в душата - помияр.”
Поздравления за споделената човещината.........макар, че в много случаи кучещината засенчва по добродетелност човещината и й слага кавички...зависи от героите.